Бойко Илиев
1984
АНТИУТОПИЯ
от изолатора
2020
Музикална драма по романите на Джордж Оруел „1984“ и“Фермата на животните”
Музика – Любо Денев
Действащи лица:
Уинстън Смит
Ричард О Брайън
Саймън
Джулия
Хора облечени в униформи със животински маски на лицата-4 души
Сива стая, почти като килия, но леко футуристична, с тръби, по които се спускат пакети, вестници, книги…Отзад – стена екран. През цялото време тече по екрана информация за бойни действия и напътствия на живущите. Уинстън – свит на бюро, зад него легло с железни табли. Той пише с перодръжка със симпатично мастило. Стреми се да не го виждат от екрана. Музикален фон през Екрана.
Периодично на екрана се появяват лозунгите:
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
ПЪРВА СЦЕНА
УИНСТЪН
/чете от дневника си/
Посвещавам на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в самота, когато истината и справедливостта ще съществуват…
/пише/
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
Пиша този дневник със съзнанието, че Полицията на мисълта някой ден ще ме разкрие и непременно ще ме пипнат. Това става винаги през нощта. Внезапно се пробуждаш от сън, груба ръка разтърсва рамото ти, кръгът се затваря от жестоки лица около леглото ти. В повечето случаи няма съд, няма съобщение за арест. Хората просто изчезват, винаги през нощта. Името се заличава от всички списъци, изтрива се всеки спомен, отрича се цялото ти съществуване и после се забравя всичко. Така унищожават, заличават, а след това обикновено се казва : „изпари ли са го“.
Ще ме застрелят…пука ми…ще ме застрелят в тила, пука ми – долу големия брат… те винаги стрелят в тила пука ми долу големия брат…“Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“…..
/Музикален фон….От екрана прозвучава сирена и после глас:/
„Група Номер 3! Група Номер 3! Заемете местата си. Заемете местата си!“
/Музикален фон!
Уинстън се изправя и застава мирно. /
„Свийте и протегнете ръце!
Раз, два , три, четири! Раз, два, три, четири!
По-енергично!
Раз, два, три, четири!
По-енергично!
Раз, два, три, четири!
Бегом на място с високо вдигнати колена. В началото бавно.
Раз, два, три, четири! Раз, два , три, четири!
Сега повтаряйте след мен!
– „Войната е мир! Свободата е робство! Невежеството е сила!
По-силно! „Войната е мир!“ И по-бързо – Войната е мир…..!
6079 – ти. Уинстън Смит! Давай по-бързо!! Хайде! Можеш повече! Не се стараеш достатъчно! Хайде! Искам да видя, че можеш! Не всеки има честта да се сражава на предната линия на фронта, но всеки трябва да подържа формата си и когато се наложи да бъде достоен да служи на правителството! По-бързо, по-високо! „Войната е мир, Свободата е робство, Невежеството е сила! Още веднъж! Още веднъж! По-силно! По-силно!….
/Той се строполява на пода… От екрана отекват изстрели – отново сраженията по вода, въздух и земя./
/ Влиза Саймън, който носи две купи със супа сложени на една табла, както и малко панерче с хляб./
САЙМЪН
Какво ти е, Уинстън? Добре ли си?
УИНСТЪН
Да, да…добре съм…Кръвното сигурно ми е пак низко и съм залитнал по време на упражненията…
САЙМЪН
Е, сега ще похапнеш и ще се оправиш… Чаках те в столовата и като не дойде реших да видя какво става…Заповядай лъжица.
УИНСТЪН
Благодаря.
САЙМЪН
Исках да те питам – не ти ли се намират ножчета за бръснене?
УИНСТЪН
Нито едно. Къде ли не съм търсил. Съвсем изчезнаха.
САЙМЪН
Така е…Трябва да проверя в Партийния магазин, но за там трябва вътрешен човек.
УИНСТЪН
От шест седмици съм с едно ножче.
САЙМЪН
Ходи ли да гледаш обесването на пленниците вчера?
УИНСТЪН
Бях зает. Сигурно ще го покажат на телеекрана.
САЙМЪН
Изобщо не е същото….Хубаво бесене беше, но малко го развалят с това връзване на краката. Обичам да ги гледам как ритат. Най много харесвам края, когато изплезват език и виждаш, че е син, съвсем светлосин. Този момент най-много ми допада.
УИНСТЪН
Как върви работата по речника?
САЙМЪН
Бавно, но е много интересно. Сега съм на прилагателните…Сигурно си мислиш, че главната ни работа е да измисляме нови думи. Нищо подобно. Ние унищожаваме думи – унищожаваме ги всеки ден с десетки, със стотици хиляди. Кастрим езика до корен. /Отхапва лакомо парче хляб./ Хубаво нещо е унищожаването на думи. В края на краищата, кому е нужна дума, която е просто противоположност на друга. ? Думата сама съдържа в себе си своята противоположност. Вземи за пример „добър“. След като имаш думата „добър“, защо ти е нужна думата „лош“? „Недобър“ върши същата работа- даже по-добра , защото е точната противоположност, което другата дума не е. Или пък, ако ти трябва по-силна дума от „добър“, какъв е смисълът от цяла поредица неясни и ненужни думи като „отличен“, „великолепен“, „превъзходен“ , „възхитителен“ и други подобни? „Плюсдобър“ покрива значението на всички, или „двуплюсдобър“, ако искаш нещо по-силно. Накрая всички понятия за добро и лошо ще се изразяват само с една дума и нейното отрицание. Проумяваш ли цялата красота, Уинстън?!
УИНСТЪН
Саймън, ще ми кажеш чия беше идеята за този речник за новговор?
САЙМЪН
На Големия брат естествено… Не цениш ти истински новговора, Уинстън Смит. Дори когато пишеш на него, ти пак мислиш на старговор. Чел съм някои от нещата, които пишеш от време на време за „Таймс“ на новговор. Не са лоши, но са буквални преводи. Не схващаш красотата на унищожаването на думите. Знаеш ли, че новговор е единственият език в света, чийто речник обеднява всяка година.
УИНСТЪН
Извинявай, но наистина ли не разбираш, че главната цел на Новговор е да ограничи мисълта?
САЙМЪН
Точно така. Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постепенно ще се стеснява. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността. Но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц…
УИНСТЪН
Какво?
САЙМЪН
Ангсоц – английски социализъм! Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор!
Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най късно до 2050г. няма да има нито едно човешко същество, което ще може да разбира разговор като нашия сега?!
УИНСТЪН
Освен, ако нещо са обърка… Например има едни хора…
САЙМЪН
Искаш да кажеш, че Пролите биха могли да променят нещо?! Те не са човешки същества. Скотове. Жалки роби… Само до няколко десетки години, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон – ще съществуват единствено изданията им на новговор. Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липса на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност….Между другото, Уинстън, разбрах, че онзи моят малък непрокопсаник вчера те е цапардосал с прашката си. Добре го напердаших. Мисля, че е бил разстроен, защото му забраних да ходи на екзекуцията….
УИНСТЪН
Добре си направил…, че не си го пуснал на екзекуцията. Ще има време да навакса като порасне.
САЙМЪН
Виж, с малката ми дъщеричка се гордея. Измъкнала се с две други момиченца от излета в събота и цял следобед дебнали някакъв непознат. Два часа вървели по петите му право през гората, а после като стигнали в началото на града, го предали на патрулите.
УИНСТЪН
Защо са го направил?
САЙМЪН
Дъщеря ми е сигурна , че е вражески агент…Забелязала, че носи странни обувки: казва, че не била виждала друг с такива обувки. А това значи, че е чужденец. Доста умно за седемгодишен дребосък.
УИНСТЪН
Какво е станало после с човека?
САЙМЪН
Е, това естествено не мога да знам. Но не бих се учудил, ако…/Саймън прави жест на изстрел в главата./
УИНСТЪН
Чудесно…
САЙМЪН
Естествено, не можем да рискуваме.
УИНСТЪН
Та нали и аз това казвам, война е…
/Музикален фон….Чуват се пак сирени от екрана и младежки глас, който казва: “Внимание, внимание! Имаме славни новини за вас! Спечелихме победа на производствения фронт! Получените постъпления от продукцията на всички видове стоки за широко потребление показват, че през изминалата година жизненото равнище се е повишило с не по-малко от двайсет процента. Тази сутрин в цяла Океания се състояха бурни манифестации, за да преминат по улиците с развети знамена и да изразят своята благодарност към Големия брат за новия щастлив живот, който неговото мъдро ръководство ни дари…
/Започва маршова музика и записи на манифестации…/
/Саймън започва да марширува с двете купи в ръце и припява дори. Уинстън му подава и лъжиците./
САЙМЪН
А, Уинстън, забравих да ти кажа как двамата мои хлапаци подпалили полите на една бабичка на пазара, защото я видели да завива наденички в плаката с Големия брат. Примъкнали се зад нея и и драснали кибрита. Май доста я опърлили. Ха-ха…Големи непрокопсаници, а? Макар че сега им дават първокласно образование…Тази сутрин съм им осигурили слухови тръби, за да подслушват през ключалките…
/Чуват се отново сирени от екрана./
Трябва да отивам на работа. До скоро, Уинстън../излиза/
ВТОРА СЦЕНА
/Музикален фон…На екрана се изписа : ГОЛЕМИЯТ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
ГОЛЕМИЯТ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА
От телеекрана продължават да се леят слова за: „В сравнение с миналата година имаме повече храна, повече дрехи, повече къщи, повече мебели, повече тенджери, повече тигани, повече чинии, повече лъжици, повече вилици, повече клечки за зъби, повече топчета тоалетна хартия….“
/Уинстън отново изважда дневника и продължава да пише./
/Чете написаното./
ДОЛУ ГОЛЕМИЯТ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯТ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯТ БРАТ
/Пише и го изговоря едновременно с дикторката от екрана… На екрана започват маршове …/
/Изведнъж скъсва страниците от дневника, които току-що е написал, пали цигара от цигарена кутия „ПОБЕДА“, пие от малко шишенце с надпис „ДЖИН-ПОБЕДА“. В пепелника слага листата и ги запалва, грее си ръцете и мърмори./
Защо ги запалих…Това е страх, страх… и то безсмислен, защото изписването точно на тези думи не е по-опасно от воденето на дневник…Няма никакво значение дали съм написал ДОЛУ ГОЛЕМИЯТ БРАТ /изговаря го активно отваряйки устата си, но глас не се чува, поглежда към телеекрана и почва да се хили и понечва пак да пише/ Няма никакво значение дали ще продължа дневника си ли не. Така или иначе, Полицията на мисълта ще ме хване. Дори и ред да не съм написал – върховното престъпление е извършено. Наричат го престъпмисъл…на новговор. Престъпмисъл не може да се крие. Можеш да се изплъзваш известно време, но рано или късно непременно ще те пипнат. /Последното вече го пише./ Това става винаги през нощта. Арестуват непременно през нощта. Груба ръка разтърсва рамото ти, отваряш очи от ужас, наоколо няколко жестоки лица в черни униформи…В повечето случаи няма съд , няма заповед за арест. Хората просто изчезват. Името се заличава от всички списъци, изтрива се всеки спомен, отрича се цялото съществуване и после се забравя…Така унищожават, заличават, а след това обикновено се казва: „изпарили са го“ – зловеща шега, която обяснява всичко…
/Изведнъж започва да се блъска по вратата…Той отива и отваря. Влетява едно момиче, което вижда екрана и пада на земята, пролазва до бюрото и се скрива под него./
ДЖУЛИЯ
Затворете вратата, моля ви! Преследват ме…Надявам се, че ще отминат…
УИНСТЪН
Кой ви преследва?
ДЖУЛИЯ
Агенти от министерството на любовта. Аз съм активистка от Младежкия антисекссъюз…Удовлетворих мераците на един от Партядрото, но ми писна от него и сега той е пратил агенти да ме сплашат…няма да им се дам, тъпи копелета!
УИНСТЪН
Как се казваш?
ДЖУЛИЯ
Джулия. Аз знам ти как се казваш. Ти си Уинстън Смит.
УИНСТЪН
Как разбра?
ДЖУЛИЯ
Онзи ден бях във вашия отдел „Архиви“, изпуснах си гаечния ключ, наведох се, а ти минаваше, не ме видя и се спъна в мен…много се смяхме…тогава…
УИНСТЪН
Да…точно така…трябваше спешно да отпечатаме на новговор отново един брой на „Таймс“ и печатната машина беше блокирала…
ДЖУЛИЯ
И изпратиха мен. Разбирам от тези неща… Е, и от някои други, мили!
Защо не дойдеш и ти тук, по безопасно е…Иначе може да ни чуят и да нахлуят.
/Той се приближава и се свива под бюрото, тя му прави място./
Кажи ми какво си помисли тогава за мен?
УИНСТЪН
От пръв поглед те намразих. Исках да те изнасиля и после да те убия, в този ред.
ДЖУЛИЯ
Ха-ха… Правилен ред!
УИНСТЪН
Ако искаш да знаеш, въобразих си, че работиш за Полицията на мисълта.
ДЖУЛИЯ
Чак пък за Полицията на мисълта! Нима наистина си го помисли?
УИНСТЪН
Е, може би не точно това, но като те гледа човек – млада, жизнена, здрава, чаровна…мислех, че навярно не си дошла случайно в нашия отдел…
ДЖУЛИЯ
Поредният агент, който е дошъл да слухти, за да може да докладва, където трябва за мислопрестъпника Уинстън Смит!
УИНСТЪН
Да, нещо подобно. Та нали има много такива момичета.
ДЖУЛИЯ
От тази проклетия идва всичко
/Тя хваща червения си колан, който вероятно символизира девствения пояс и захвърля към екрана. После бръква в джоба на раб. Комбинизон и изважда малко парче шоколад. Разчупва го на две и подава по-голямото парче на Смит//
УИНСТЪН
Истински шоколад? /Тя кимва/ Как се снабди с него?
ДЖУЛИЯ
На черно, естествено. Всъщност наглед съм точно като онези момичета. Бива ме в колективните занимания.
/Музика – пее./
Бях отряден ръководител на разузнавачите, разузнавачите.
Три вечери работя доброволно за Младежкия антисекссъюз, антисекссъюз.
С часове разлепвам проклетите им дивотии из целия град.
На паради всеки път нося знаме, знаме.
Винаги изглеждам весела.
Никога от нищо не се измъквам.
Винаги в първите редици, редици.
Не се дели от тълпата, тълпата.
Ето това казвам аз. Само така ще оцелееш!
УИНСТЪН
Толкова си млада, нежна и красива…Не мога да скрия, че ми е приятно да си тук, с мен – един обикновен, безличен мъж…
ДЖУЛИЯ
Веднага познавам кои хора не са от тях. Щом те видях, разбрах, че си против тях, а такива хора остават все по-малко.
УИНСТЪН
Къде живееш?
ДЖУЛИЯ
Живея в женско общежитие…Нямаш представа колко е отвратително…Винаги сред женска воня…Мразя жените!
/Музика – пее/
В училище бях капитан на хокейния отбор.
После станах отряден ръководител на разузнавачите.
Наскоро ме избраха за порносек в отдела за порнографска художествена литература, предназначена за пролите.
Слагат им заглавия като „Шибани разкази“
или „Една нощ с дванайсет девственици“,
които после младежи от пролетариата купуват скришом
със съзнанието, че си доставят забранена литература.
УИНСТЪН
Покварата като политика на разложението.
ДЖУЛИЯ
Нещо такова…Как го каза само: „поквара като политика на разложението“…
Когато бях на шестнайсет имах един, който говореше така сложно като теб. Беше шейсетгодишен – член на Партията. По-късно се самоуби, за да не бъде арестуван. И добре направи, иначе от самопризнанията му щяха да научат за мен.
УИНСТЪН
Ние сме покойници.
ДЖУЛИЯ
Ние не сме още покойници.
УИНСТЪН
Физически още не сме. Още шест месеца, година, най-много пет години…Страхувам се от смъртта. Ти си по-млада, така че се страхуваш повече от мен. Разбира се, докато можем ще я отбягваме. Всъщност това почти няма значение. Докато човешките същества си остават човешки, смисълът на смъртта и на живота няма да се промени.
ДЖУЛИЯ
О, глупости! С кого предпочиташ да спиш, с мен или със скелет? Не се ли радваш на живота? Не ти ли харесва да чувстваш: това съм аз, това е моята ръка, това е моят крак, аз съществувам, аз съм цяла, аз съм жива! Не ти ли харесва това?
УИНСТЪН
Да, харесва ми…
/Музикален фон…/
ДЖУЛИЯ
/пее/
Тогава престани да приказваш за смъртта! Не си дърпай ръката… Докосни ме …ето тук по лицето…по устните… по гърдите… докосни ме, гали ме, мили…Бъди нежен…Целуни ме…Аз те искам…Напук на всички онези отвън, напук на тези, които ни наблюдават през екрана, напук на целия свят!…Люби ме, мили мой! Люби ме…Люби ме…. /Целуват се и преминават към любовна игра. Затъмнение./
ТРЕТА СЦЕНА
/Музикален фон…От екрана се чува глас : „Групата на трийсетгодишните. Заемете местата си!
/Уинстън заема мястото си, но този път с гръб към екрана./
/Музикален фон./
Готови! Ръцете напред и..свивайте! Раз, две, три, четири…./4/ А сега включете краката. Раз, два, три, четири…Бегом на място“…/
УИНСТЪН
/речитатив/
Лудост, лудост, лудост, с нищо неоправдана самоубийствена лудост.
От всички престъпления, които може да извърши един партиен член, това най-трудно би могло да се скрие….Лудост, лудост…Секс с представителка на Младежкия антисекссъюз!…Лудост, лудост…
/пее/
Любовта ми беше безнадеждна,
Отмина тя като априлски ден.
Ала мечтата в сърцето заседна!
От нея преляло, то пърха във мен
Лудост, лудост, лудост…Немислимо е да не ни разкрият само след няколко седмици, но ….мирисът на косата и, вкусът на устата и, допирът на кожата и сякаш проникнаха в мен или във въздуха около мен…още я усещам…вдишвам…поглъщам…
/Отново се чука на вратата, някак гальовно. Той отваря, появява се Джулия. Прегръщат се./
ДЖУЛИЯ
Чакай малко… Облечи един шлифер, за да се мушна под него…Не искам да видят от екрана, че съм тук. Пък и ти нося разни неща, които ги няма по обикновените магазини, предназначени са сама за партядрото, нали разбираш?
/Прегръща го под шлифера и се придвижват до бюрото. Стремят се да са с гръб към екрана./
Гледай какво има тук. /изважда от торбата пакети./
УИНСТЪН
Това захар ли е?
ДЖУЛИЯ
Истинска захар. Не захарин, а захар. Това е франзела истински хляб, а не нашия боядисан боклук, малко бурканче конфитюр…и кафе – истинско кафе…помириши…какво ще кажеш?
УИНСТЪН
Как успя да се снабдиш с всички тези неща?
ДЖУЛИЯ
Това са продукти за Партядрото. Онзи, дето е пратил копоите си, ми ги беше дал. От нищо не се лишават тези свини, абсолютно от нищо.
УИНСТЪН
Това чай ли е?
ДЖУЛИЯ
Да. Истински чай. Завзели са Индия или нещо подобно. Слушай, мили. Искам да се обърнеш с гръб за две минути. Погледай, ако искаш тези лудости от екрана. Хайде. Бъди послушен… /музика/
/тя запява песен/
/пее/
Казват, че времето лекува
Казват, че всичко се забравя.
Ала сърцето все така лудува,
Мечтите и сълзите не оставя!
Душата ти таи едно признание.
Кажи и коя съм аз – тя няма слух.
Аз имам странно прозвище: “желание”,
Приют ми е желаещият дух.
Приют ми е желаещият дух.
Приют ми е желащият дух…
/Тя се гримира, докато пее.
Събува бързо панталона и облича ефирна къса рокля/
Вече можеш да се обърнеш.
УИНСТЪН
Невероятно! Като бях малък си спомням, че имаше тогава такива жени; бяха с рокли, обувки с тези тънки токчета…това червило ли е?
ДЖУЛИЯ
Да. Това на устните ми е червило. Много е вкусно /целува го/, нали?? А това е парфюм
/Пръска го и него. Той се пази. Тя го бута на леглото и се качва права на леглото, като демонстративно стъпва с един крак на гърдите му и пак пее своята песен. Той я поваля, прегръщат се , целуват се, почти животински…когато изведнъж тя сваля едната си обувка и захвърля по нещо в ъгъла./
УИНСТЪН
Какво става?!
ДЖУЛИЯ
Плъх! Видях да си подава гадния нос изпод ламперията. Там има дупка…Ама здравата го изплаших…Тези обувки вършат работа…
УИНСТЪН
Плъхове! В тази стая? Никога не съм виждал.
ДЖУЛИЯ
Навсякъде са плъзнали…./тя отново ляга/ В моето общежитие има огромни плъхове, дори в кухнята, колкото и да слагат отрова. Някои квартали на Лондон гъмжат от тях. Знаеш ли, че нападат деца? Да, наистина. На някои улици жените не смеят да оставят бебетата си сами и за две минути…/Тя го гали, но той не реагира/ Огромни кафяви плъхове ги нападат. А най страшното е, че тези гадини..
УИНСТЪН
Престани!
ДЖУЛИЯ
Миличък! Съвсем си пребледнял Какво има? Повдига ли ти се от тях?
УИНСТЪН
Няма нищо по-ужасно на света!!
/Тя се притисва до него и го прегръща, за да го успокои с топлината на тялото си. Започва да го целува…/
ДЖУЛИЯ
Не се тревожи, мили, няма да търпим тук мръсните гадове. Преди да си тръгна , ще запуша дупката с парче зебло. А следващия път като дойда, ще донеса малко хоросан и ще я замажа както трябва…
/Смъква се надолу към слабините му./
УИНСТЪН
Плъхът се скри, но ние няма къде да се скрием…Един ден ще бъдем разкрити…никой няма нужда от нашата любов. Тя само подкопава устоите на властта…Животът ден за ден, седмица за седмица /дишането му се зачестява/, изживяването на настоящето, което няма никакво бъдеще, очевидно е непобедим инстинкт, точно както дробовете на човек поемат дъх след дъх, докато въздухът свърши. /стига почти до вик/
/Тя се измъква изпод завивката и ляга на рамото му./
Правила ли си го и друг път?
ДЖУЛИЯ
Разбира се. Стотици пъти…..добро де, поне десетки.
УНСТЪН
С членове на Партията?
ДЖУЛИЯ
Винаги с членове на Партията.
УИНСТЪН
С членове на Партядрото?
ДЖУЛИЯ
Никога с тези свини. Само с този, дето сега е изпратил копои да ме пребият. Много от тях обаче биха го направили, стига да имаха и най-малката възможност. Не са толкова благочестиви, на каквито се правят.
УИНСТЪН
Слушай. Колкото повече мъже си имала, толкова повече те обичам. Разбираш ли ме?
ДЖУЛИЯ
Да, напълно.
УИНСТЪН
Мразя чистотата, мразя добродетелността! Искам всички да са покварени до мозъка на костите си.
ДЖУЛИЯ
О, тогава аз ти подхождам, мили. Покварена съм до мозъка на костите си.
УИНСТЪН
Харесва ти да го правиш, нали? Няма предвид само с мен, имам предвид изобщо.
ДЖУЛИЯ
Обожавам го.
УИНСТЪН
Ето това исках да чуя. Не просто любов към един човек, а животински инстинкт, безогледно желание: тази сила ще разложи Партията…Днес не можеш да изпитваш чиста любов, защото всичко е омърсено от страх и омраза. Прегръдката ни е битка, оргазмът – победа. Това е удар по Партията. Това е политически акт!
ДЖУЛИЯ
Когато се любиш, изразходваш енергия, а после се чувстваш щастлив и за нищо не ти пука. Те не могат да понесат ти да се чувстваш така. Искат през цялото време да кипиш от енергия, която да влагаш в безумните им идеи. Всичкото това маршируване нагоре-надолу , скандирането и развяването на знамена е само неизразходван секс. Ако вътрешно си щастлив, за какво ти е да се вълнуваш от Големия брат или от тригодишния план, от Двеминутките на омразата или от останалите им проклети тъпотии?!
УИНСТЪН
Не ти ли е идвало на ум, че за нас най-добре ще бъде просто да излезем оттук, преди да е станало прекалено късно, и повече да не се видим?
ДЖУЛИЯ
Да, мили, , но все едно няма да го направя.
УИНСТЪН
Досега имахме късмет, но не можем да разчитаме още дълго на него. Млада си. Имаш вид на нормално и невинно момиче. Ако стоиш настрана от хора като мен, можеш да живееш още дълго.
ДЖУЛИЯ
Не. Всичко съм премислила. Каквото правиш ти, ще правя и аз. И не падай духом. Бива ми да си пазя живота.
УИНСТЪН
Когато ни пипнат, не ще можем нищо, абсолютно нищо да направим един за друг. Единият от нас няма дори да знае дали другият е жив или мъртъв. Представяш ли си колко самотни ще бъдем и напълно безпомощни. Единственото, което има значение, е да не се предаваме взаимно, въпреки че дори това ни най-малко няма да промени нещата.
ДЖУЛИЯ
Ако имаш предвид самопризнанията, бъди сигурен, че ще си признаем. Всички си признават. Нищо не можеш да направиш . Там те изтезават.
УИНСТЪН
Нямам предвид самопризнанието. То не е предателство. Не е важно какво казваш или правиш, а какво чувстваш. Истинското предателство ще бъде, ако успеят да ни накарат да престанем да се обичаме.
ДЖУЛИЯ
Няма да успеят. Това е единствено, което не могат да направят. Могат да ни накарат да кажем всичко, но не могат да ни накарат да го повярваме. Не могат да проникнат в мислите ни.
УИНСТЪН
Да, така е. Не могат да проникнат в мислите ни. Ако чувстваш, че си струва да запазиш човешкото в себе си, дори това да ти носи беда, значи си победил.
/Музика/
/Речитатив/
ДЖУЛИЯ
Не могат да проникнат в мислите ни!
УИНСТЪН
Не могат да проникнат в мислите ни!
ДЖУЛИЯ
Не могат да проникнат в мислите ни…
УИНСТЪН
Не могат да проникнат в мислете ни…
ДЖУЛИЯ /пее/
Аз имам сранно прозвище: “желание”,
Приют ми е желащият дух.
УИНСТЪН /пее/
И ти, така с желания богата,
Вземи и мен със другите ведно.
ДЖУЛИЯ
За щедрите богатства на сърцата
Не значи нищо този знак “едно”.
УИНСТЪН
И нищо във безкрайната редица,
За теб един, единствен, аз почти
Приемам да остана единица,
УИНСТЪН и ДЖУЛИЯ
Но стига ти, да ме обикнеш ти.
Влюби се първо в моето название,
А после в мене. Аз съм цял Желание!
/Започват да вият сирени. Тъмнина.Музикален фон… Само екрана мига в червено. Влизат двама мъже в черно. Вдигат Джулия като чувал, Уинстън се опитва да спре единия, той го удря с лакът в корема, после в главата и го просва на пода. Джулия е изнесена. После хвърлят някакъв мъж, явно пребит. Той се просва почти до Уинстън. / /
ЧЕТВЪРТА СЦЕНА
САЙМЪН
Ох…майчице….умирам…ох…
УИНСТЪН
Саймън, ти ли си това?
САЙМЪН
А-а, Уинстън Смит и ти ли си тук?
УИНСТЪН
Както виждаш….За какво те вкараха в ареста?
САЙМЪН
За какво наказват в Полицията на мисълта…за престъпмисъл…ох…за това престъпление.
УИНСТЪН
И ти си го извършил?
САЙМЪН
Очевидно да….ох… Стават такива неща…Подготвяхме на новговор окончателното издание на стихосбирка на Киплинг. В края на един стих реших да оставя думата „бог“. Нямах друг избор!. Беше невъзможно да се промени стихът. Римуваше се с „рог“. Дни наред си блъсках главата. Нямаше друга подходяща рима…Идвало ли ти е някога наум, че цялата история на английската поезия е предопределена от факта, че в английския език липсват достатъчно рими?
УИНСТЪН
Знаеш ли колко е часът…ден ли е нощ ли е?
САЙМЪН
Изобщо не съм се замислял за това. Арестуваха ме може би преди два дни, може преди три…Биха ме вече четири пъти…Тук денят и нощта се сливат. Не виждам как човек може да определи времето…Нали не смяташ, че ще ме застрелят, а Смит? Нали те не убиват, ако всъщност нищо не си направил – само за мисли, които не можеш да прогониш?!…Не можеш!…Чувал съм, че разглеждат делата безпристрастно. О, имам им вяра за това! Те ще се запознаят с досието ми, нали Смит? Ти знаеш какъв човек съм. Не съм лош човек. Не много умен, разбира се, но ентусиаст и предан. Всичко съм правил за партията, нали? Надявам се да потвърдиш, ако те питат, нали Смит?!…Ще се отърва само с пет , не смяташ ли? Или най-много с десет? От човек като мен ще имат голяма полза в трудовия лагер. Нали няма за ме застрелят, задето един-единствен път съм излязъл извън релсите, нали Смит?!
УИНСТЪН
Чувстваш ли се виновен?
САЙМЪН
Да. Разбира се, че съм виновен! / почти извиква Саймън/ Да не мислиш, че Партията ще арестува невинен човек /към екрана/. Престъпмисъл е ужасно нещо, Смит. Коварно нещо е. Може да проникне в теб, без дори да се усетиш. Знаеш ли как ме сполетя? В съня ми! Да, наистина. Трудех се, отдавах своя принос и изобщо не подозирах, че нещо такова се върти в главата ми. А после съм започнал да говоря насън. Знаеш ли какво са ме чули да викам?… „Долу Големия брат!“ Да, това съм викал! И изглежда съм го извикал неведнъж. Между нас казано, Смит, радвам се, че ме хванаха, преди да е станало късно. Знаеш ли какво ще им кажа, когато ме изправят пред съда? Благодаря, ще им кажа, благодаря ви, че ме спасихте, преди да е станало прекалено късно.
УИНСТЪН
Кой те разобличи?
САЙМЪН
Дъщеричката ми. Подслушвала е на ключалката. Чула ме е какво викам насън и още на другия ден отскочила до патрулите. Бива си го седемгодишния дребосък, а? Не и се сърдя. Всъщност гордея се с нея. Така или иначе, това показва, че добре съм я възпитал.
ГЛАС
2713 Саймън – Заповядайте в стая 101!
/Музикален фон./
САЙМЪН
Чакайте! Станала е някаква грешка. Няма нужда да ме пращате там! Нима вече не признах всичко?!! Какво още искате да знаете? Всичко съм готов да призная, абсолютно всичко! Само ми кажете какво е то и аз веднага ще призная. Напишете го и аз ще подпиша – каквото и да е! Само не стая 101!
ГЛАС
2713 Вървете в стая 101!
САЙМЪН
Правете с мен каквото искате! /вече крещи Саймън/ Вече три дни ме морите от глад и бой. Продължавайте и ме оставете да умра. Застреляйте ме. Осъдете ме на доживотен затвор. Кого още искате да предам? Само кажете кого и аз ще ви кажа всичко каквото поискате. Не ме интересува нито кой е, нито какво ще правите с него. Имам жена и три деца. Можете всички да ги вземете и да им прережете гърлата пред очите ми, аз ще стоя и ще гледам. Само не стая 101!
ГЛАС
2713 Очакват ви в стая 101!
САЙМЪН
Този трябва да вземете, не мен! Вие чухте ли какви ги приказва?! Дайте ми възможност и дума по дума ще ви го повторя. Той е срещу Партията, не аз! Вие не го познавате! Аз го познавам! Той е опасен, не аз! Той ви трябва. Него вземете, не мен! Не мен! Милост! Милост!
/Отново вият сирени. Затъмнени. Когато светва Уинстън е вече сам. Вързан за нещо като електрически стол, заобиколен от циферблати. Всичко това са извършили двама души с черни качулки с процепи за очите. /
ПЕТА СЦЕНА
/пускат ток по жиците, с които е обвързан Уинстън./
УИНСТЪН
О-о-ох!
БРАЙЪН
/шепне/ Не се тревожи, Уинстън, ти си под моя закрила. От седем години те наблюдавам. Сега настъпва преломният миг. Аз ще те спася, аз ще те направя съвършен. Само трябва да минеш през едно изпитание. Нарича се прераждане!
/вдига глава към човека зад Уинстън и той натиска ръчката/
УИНСТЪН
О-о-ох!
БРАЙЪН
Страхуваш се, че всеки момент нещо в теб ще се скъса, нали?! Много ясно си представяш как гръбначният ти стълб се пръска и от прешлените му се разлива гръбначният мозък. Това си представяш, нали Уинстън?!…Не отговаряш…мълчиш. Това беше само четиридесет волта. Както виждаш на този циферблат стигат до сто. Ще запомниш ли, ако обичаш, че по време на разговора ни от мен зависи кога и до каква степен да ти причиня болка? Ако ме лъжеш или се опитваш да извърташ по някакъв начин, незабавно ще изкрещиш от болка. Разбираш ли това?
УИНСТЪН
Да, разбирам много добре.
БРАЙЪН
Занимавам се с теб, Уинстън, защото ти го заслужаваш. Много добре знаеш какво не ти е наред. Ти си умствено разстроен. Паметта ти изневерява. Не си в състояние да помниш истинските събития и сам си внушаваш, че помниш събития, които никога не са се случвали.. За щастие, заболяването ти е изличимо. Ти не си се излекувал досега, защото не си искал. Много добре съзнавам, че дори сега си се вкопчил в заболяването си, защото смяташ, че то е добродетел. Сега ще ти дам един пример. С коя сила в момента воюва Океания?
УИНСТЪН
Когато ме арестуваха, Океания воюваше с Изтазия.
БРАЙЪН
С Изтазия. Добре. Океания винаги е воювала с Изтазия, нали? Моля те, Уинстън, истината. Твоята истина. Кажи ми какво мислиш, че си спомняш.
УИНСТЪН
Спомням си, че само седмица, преди да ме арестуват, ние изобщо не воювахме с Изтазия. Бяхме в съюз с нея. Воювахме с Евразия. Така беше четири години. Преди това…
/Брайън отново дава знак, ръчката е задействана на 50 волта./
УИНСТЪН
О-о-ох!
БРАЙЪН
Друг пример. Преди няколко години ти изпадна в сериозно заблуждение. Вярваше, че трима от вашия отдел – хора , екзекутирани за предателство и саботаж, след като бяха направил пълни самопризнания , – не са виновни, защото ти вярваше, че си видял неоспоримо доказателство – една определена фотография, която била свидетелство, че самопризнанията им са били изтръгнати с нечовешки мъчения. Може ли доказателството, Саймън?
/Саймън подава една папка/
УИНСТЪН
Саймън?!
БРАЙЪН
Да , това е Саймън. Учудва ли те? Той работи за нас. Агент Саймън, би ли показал „доказателството“ на твоя приятел, Уинстън?
САЙМЪН
Ето…Това е твоето доказателство, за което ми говореше, нали?
УИНСТЪН
Да, това е снимката от вестника, до която бях се добрал тогава. Да…Тя съществува!
/Брайън я взима, щраква запалка, огънят я обгаря, той я слага в пепелник.
БРАЙЪН
Не. Тя не съществува! …пепел…Прах… Тя никога не е съществувала…
УИНСТЪН
Но тя съществуваше! Тя съществува в паметта. Аз я помня. Вие я помните. Саймън я помни.
САЙМЪН
Аз нямам спомен за никаква фотография. Опитвам си да си спомня и …нищо.
БРАЙЪН
Партията има лозунг, който засяга контрола върху миналото. Кажи го, ако обичаш.
УИНСТЪН
Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото…
БРАЙЪН
Точно така… Ти смяташ ли , Уинстън, че миналото действително съществува?…Ще се изразя по-ясно. Миналото съществува ли конкретно в пространството? Има ли свят от твърди предмети, където миналото да съществува?
УИНСТЪН
До колкото знам – не.
БРАЙЪН
Тогава къде е миналото, ако изобщо го има?
УИНСТЪН
В документите. Записано е… и в спомените на хората.
БРАЙЪН
В спомените. Добре тогава. Ние, Партията, контролираме всички документи, а също и всички спомени. В такъв случай ние контролираме миналото, не е ли така?
УИНСТЪН
Но как можете да попречите на хората да си спомнят? Това е извън властта ви!
БРАЙЪН
Напротив. Затова си тук. Ти си тук, защото ти липсваше смирение, самодисциплина. Ти не пожела да се покориш, ето защо ще заплатиш с разсъдъка си. Ти предпочете да си безумец, малцинство, което трябва да се превъзпита. Невъзможно е да се прозре действителността и миналото, ако не се гледа през очите на Партията. Отново трябва да заучиш този факт, Уинстън. Ти трябва да се смириш, за да възстановиш разсъдъка си!! Пускай, Саймън!
УИНСТЪН
О-ох…
БРАЙЪН
Спомняш ли си, че в дневника си бе написал „Свобода е свободата да кажеш, че две и две е равно на четири“?
УИНСТЪН
Да-а…
БРАЙЪН
Колко пръста съм вдигнал, Уинстън?
УИНСТЪН
Четири…
БРАЙЪН
А ако Партията каже, че не са четири, а пет – колко са в такъв случай?
УИНСТЪН
Четири..
БРАЙЪН
Саймън, какъв е твоят отговор?
САЙМЪН
Естествено щом Партията казва , че са пет, значи са пет и толкова.
БРАЙЪН
Чуваш ли правилния отговор, Уинстън? Чуваш ли? Саймън, давай още по-висок волтаж! Давай!
Колко са пръстите, Уинстън?
УИНСТЪН
Четири-и-и…
БРАЙЪН
Още, Саймън! Колко са пръстите, Уинстън??
УИНСТЪН
Четири-и! Четири! Какво друго мога да кажа?! Четири-и…Сперете! Не мога повече да издържам! Спрете-е-е…
БРАЙЙЪН
Колко са пръстите, Уинстън?!
УИНСТЪН
Пет! Пет! Пет!
БРАЙЪН
Не, Уинстън, безполезно е. Ти лъжеш. Ти все още мислиш, че са четири. Колко са пръстите, Уинстън?
УИНСТЪН
Четири! Пет! Четири! Колкото искате. Само спрете, спрете болката! Сппрете-е-е.. /Саймън спира, главата на Уинстън клюмва, като че ли изпада в безсъзнание. Брайън пали цигара. Саймън взима една кофа с вода и по сигнал на Брайън я излива върху Уинстън./
БРАЙЪН
Бавно възприемаш , Уинстън. Ти си слаба брънка в системата. Ти си петно, което трябва да се изтрие. Нас не ни задоволява неохотното подчинение, нито дори най-жалкото смирение. Когато най-сетне се предадеш, то трябва да е по твое собствено желание. За нас е недопустимо някъде по света да съществува грешна мисъл, колкото потайна и безсилна да е тя.. Не можем да позволим никакъв уклон, дори в смъртния миг. Навремето еретикът си е оставал еретик и на кладата и с ликуване е разгласявал ереста си. Дори жертвата на чистките в Русия в очакване на куршума, който го настига в коридора, е можел да остане бунтовник в съзнанието си. Заповедта на диктатурите от миналото е била: „Ти не ще“! Заповедта на тоталитарните режими е била: „Ти ще!“ Нашата заповед е: „Ти си!“. Нито един човек, когото подложим на обработка, вече не е същия. Всеки се пречиства. Това, което става с теб , е завинаги. Трябва още отсега да го разбереш. . Ще те смажем така, че връщане назад не може да има. Никога повече няма да бъдеш способен на обикновено човешко чувство. В теб всичко ще умре. Никога вече няма да си способен на любов или приятелство, на радост от живота или смях, любопитство, смелост или почтеност. Ти ще бъдеш кух. Ние ще те изцедим и след това ще те напълним със себе си.
/Тъмнина. Отново аларма, която бива погълната от Музика. Халюцинация. Появява се Джулия в бяла туника. Пее своята песен и носи кафе…./
ШЕСТА СЦЕНА
/пее/
ДЖУЛИЯ
Казват, че времето лекува
Казват, че всичко се забравя.
Ала сърцето все така лудува,
Мечтите и сълзите не оставя!
/Слага възглавничка и сяда до него, като му дава да пие кафе./
Истинско кафе…Какво ще кажеш? Ароматно, а? Няма такова по магазините…Наслади се на живота, мили!…И малко парче истински шоколад. Божествен е, нали? Топи се в устата ми… и не ми се иска да свършва…
УИНСТЪН
Знаеш ли, до този момент вярвах, че съм убил майка си.
ДЖУЛИЯ
Как така си я убил? Защо смяташ така?
УИНСТЪН
Не физически, разбира се, но един ден раздадоха дажби шоколад. Аз бях на десет години…Баща ми беше изчезнал, просто се беше изпарил, както тогава ни казаха. Имах по-малка сестричка. Майка ни раздели шоколада на две: по-голямото парче даде на мен, а по-малкото на сестричката ми. Тогава аз грабнах парчето шоколад от ръката на сестра ми и побягнах…“Уинстън, Уинстън!“ – извика майка ми след мен. – „Ела тук! Ела и върни шоколада на сестра си“. Аз се спрях…Сестра ми проплака безпомощно, но аз не се върнах. Избягах надолу по стълбите с лепкавия шоколад в ръка…Когато се прибрах, майка ми и сестра ми ги нямаше…Не бяха взели никакви дрехи, нищо…Просто бяха изчезнали… И до ден днешен не зная живи ли са или…Може би са изпратили майка ми в трудов лагер, а сестра ми в колониите за бездомни деца, наричат ги центрове до поискване…В такъв дом израстнах и аз… Никой не ме поиска…
ДЖУЛИЯ
/Избърсва му устата след като го е хранила с шоколад и кафе и отново запява./
/ПЕЕ/
Казват, че за всичко времето е лек,
Казват, че забрава то всекиму дарява;
Но онез усмивки и сълзи цял век
Сърцето ми, сърцето ми раняват!
Любовта ми беше без надежда,
Отлитна кат априлски ден.
Ала с мечтата сърцето проглежда,
От нея преляло, , пърха то в мен…
УИНСТЪН
Може би е дошъл ред и на този мой спомен…На това мое минало, което вече е изличено от документите…Съществува все още само в моята глава…
ДЖУЛИЯ
Какво пишеш, мили? Предполагам, че е някаква фантастична приказка, която ще ми посветиш…
УИНСТЪН
Наистина е приказка…Искаш ли да я чуеш?
ДЖУЛИЯ
Разказвай, пък аз ще танцувам и плувам заедно с цветята, които се носят така грациозно по водата…
УИНСТЪН
…Старият Майор – награденият на изложба бял шопар – предишната нощ бе сънувал проникновен сън, който искаше да сподели с всички животни. Те се събраха в големия обор веднага след като стопанинът на фермата се прибра в дома си.
/Навлизат няколко души с животински маски на главите./
/Уинстън започва да рисува върху лицето си прасето, което играе./
„Поживях доста и имах много време за размисъл, докато лежах сам в кочината си, та струва ми се имам право да заявя, че познавам живота на тази земя не по-зле от всички останали животни. Какъв е всъщност този наш живот? Нека го погледнем право в лицето- той е ужасен, изнурителен и кратък. Раждаме се, хранят ни колкото да не издъхнем от глад, а онези от нас, които успеят да оцелеят, са принудени да работят, докато останат съвсем без сили; и в мига, когато вече не сме полезни, ни избиват с отвратителна жестокост. Никое животно не е свободно. Съществуването ни е робство и мъка – такава е голата истина. И коя е причината за това тежко положение? Причината се крие в една – единствена дума – Човек. Тъкмо Човекът е истинския враг, който имаме. Премахнем ли него, главната причина за глада и преумората ще изчезне завинаги. Човекът е единственото същество, което консумира, а не произвежда. Той не дава мляко, не снася яйца, много е слаб , за да тегли каруцата, не тича достатъчно бързо, за да лови зайци. И въпреки това е господар на всички животни. Кара ни да работим, дава ни жалкия минимум, за да не умрем от глад, а останалото си присвоява. Ние дори сме лишени от правото да изживеем жалкия си живот до естествения му край. Не говоря за себе си, защото съм един от щастливците. Аз съм на дванайсет години и имам над четиристотин деца. Така е с нас , шопарите. Но накрая никое животно не успява да избяга от неумолимия нож. И вие млади свинчета, само след година ще заквичите на дръвника и ще се простите с живота си. Всички вие – крави, прасета, кокошки, овце – сте орисани да изпитате този ужас… Тогава, другари, не е ли кристално ясно, че всички злини в живота ни произтичат от хорската тирания?. Само да се отървем от човека, и плодовете на нашия труд ще ни принадлежат. На бунт! На бунт! На бунт!
А сега ще ви разкажа снощния сън. Беше за това каква ще е земята, когато Човекът изчезне. Преди много години, когато бях прасенце, майка ми и другите свине пееха някаква песен. Като дете аз тананиках тази песен, ала отдавна беше изхвръкнала от ума ми. Но ето, че снощи си я припомних насън. Сега ще ви изпея тази песен. Стар съм и гласът ми е дрезгав, но като ви науча, вие сами ще я пеете по-добре от мен. Песента се казва „Добитък световен“.
/МУЗИКА/
/ПЕЕ/
Добитък световен, добитък световен,
От полюс до полюс, от всеки обор,
От днес, тъй да знаеш, във радост ликувай,
Обърнал към златното бъдеще взор!
Настъпва за тебе ден бляскав и славен,
Ще смъкнем от трона Човека тиран.
Световната паша от днеска нататък
е твоя и ти си за нея призван.
Изчезват халките от нашите ноздри,
Юздата пада от нашия врат.
Ръжда ще разяжда юздечки и шпори,
Камшици връз тебе не ще да плющат.
За този миг всички напрягаме сили.
Да огреят свободни лъчи!
Добитък световен, добитък световен,
От полюс до полюс, от всеки обор,
Послушай и сетне предавай нататък,
Обърнал към златното бъдеще взор!
Добитък световен, добитък световен…/2/
/През част от времето Джулия се е опитала да съблазни някои от хората с маските, пускайки сапунени мехурчета, но накрая те успяват да изиграят своя свински танц пред електрическия стол./
СЕДМА СЦЕНА
/Отново вият сирени./ Влиза Брайън и поставя някаква каска с електроди на главата на Уинстън./
БРАЙЪН
Пълното ти възстановяване преминава през три етапа. Научаване, осмисляне и приемане. Време е да навлезеш във втория етап.
Ако някога си лелеял мечти за стихиен бунт, трябва да се простиш с тях. Не съществува начин, по който да се свали партията от властта. Тя е вечна. Нека това бъде изходната точка на твоите размисли…Вечна! …Много добре знаем, че никой не взема властта с намерение да я отстъпи. Властта не е средство,, тя е цел. Диктатурата не се установява , за да защити революцията, революцията се прави, за да се установи диктатурата. Целта на гоненията са самите гонения. Целта на изтезанията са самите изтезания. Целта на властта е самата власт. Ние сме жреците на властта. Бог е власт. Властта над материята, както ти би я нарекъл, е абсолютна. Сега завладяваме съзнанието.
УИНСТЪН
Как можете да контролирате съзнанието и материята?! Вие дори не можете да контролирате климата, вредните газове. Да не говорим за болестите, болката, земното притегляне, смъртта…
/Чрез дистанционно Брайън задейства електрошоковата каска./
УИНСТЪН
А-а-а-а…
БРАЙЪН
Ние контролираме материята, защото контролираме съзнанието. Действителността е вътре в черепа. Постепенно ще разбереш, Уинстън. Няма нещо, което да не е по силите ни. Невидимост, издигане във въздуха – каквото и да е. Ако поискам, мога да се понеса във въздуха като сапунено мехурче. Трябва да се освободиш от представите си за природните закони, наследени от деветнайсети век. Природните закони ги създаваме ние.
УИНСТЪН
Не, вие не ги създавате! Вие дори не сте господари на тази планета. Ами Евразия , ами Изтазия? Още не сте ги покорили.
БРАЙЪН
Няма значение. Ще ги покорим, дори можем да забравим за тяхното съществуване.. Светът започва и свършва с Океания.
УИНСТЪН
Но дори нашата планета е просто прашинка. А човекът енищожен – безпомощен!
БРАЙЪН
Глупости! Нищо не съществува извън човешкото съзнание.
УИНСТЪН
Цялата вселена е извън нас. Вижте звездите!
/Брайън увеличава волтажа… Главата на Уинстън клюмва. Брайън му маха каската. Поднася му към ноздрите шишенце с амоняк. Уинстън се свестява. Дава му чаша вода да пие./
БРАЙЪН
Уинстън, как един човек упражнява властта си над друг?
УИНСТЪН
Като го кара да страда.
БРАЙЪН
Точно така. Като го кара да страда. Напредъкът в нашия свят ще е напредък към повече страдание. В нашия свят няма да има други чувства освен страх, ярост, тържество и самоунижение. Ще унищожим всичко останало – всичко. Вече рушим начина на мислене, разкъсахме връзката между деца и родители, между човек и човек, между мъжа и жената. Вече никой не смее да се довери на съпруга, на дете или на приятел. В бъдещето няма да има съпруги и приятели. Децата ще бъдат отнемани от майките им при раждането си, така както се отнема яйцето от кокошката. Половият нагон ще бъде заличен. Създаването на потомство ще стане ежегодна формалност, като подновяването на купон за дажба. Ще премахнем оргазма. Няма да има никаква любов, освен любовта към Големият брат. Няма да има никакъв смях освен тържествуващото ликуване над победения враг. Няма да има никакво изкуство, никаква литература, никаква наука. Няма да има никаква разлика между красотата и грозотата. Няма да има никакво любопитство, никаква радост от живота. Но винаги – не забравяй това, Уинстън, – винаги ще съществува опиянението от властта, което постепенно ще нараства и ще се развива. . Винаги, във всеки момент, ще господства възбудата от победата, усещането , че тъпчеш безпомощния враг. Ако искаш да си представиш бъдещето, представи си ботуш, смазващ човешко лице – завинаги!…/Гали главата му, после го прегръща, както е зад него и му шепне./
Винаги в нашите ръце ще бъде еретикът, крещящ от болка, сломен, презрян – и накрая напълно разкаян, спасен от себе си, по собствена воля пълзящ в краката ни. Такъв свят строим, Уинстън. Свят на победа след победа, тържество след тържество… Както виждам, започваш да разбираш какъв ще бъде светът. Но ти не само ще го разбереш. Ти ще го приемеш, ще го приветстваш, ще станеш част от него.
/С последни сили , Уинстън, надига глава./
УИНСТЪН
Вие не можете…
БРАЙЪН
Какво искаш да кажеш, Уинстън?
УИНСТЪН
Вие не можете да създадете свят, какъвто току-що описахте. Той е илюзия. Той не е възможен.
БРАЙЪН
Защо?
УИНСТЪН
Не е възможно да се създаде цивилизация, основана върху страха, омразата и жестокостта. Тя никога няма да просъществува.
БРАЙЪН
Защо не?
УИНСТЪН
Няма да бъде жизнена. Ще се разпадне. Ще се самоубие.
БРАЙЪН
Глупости!
УИНСТЪН
Вие не може да успеете. Съществува нещо във вселената – не зная какво, някакъв дух, някакъв принцип, който няма никога да надвиете.
БРАЙЪН
Вярваш ли Бог, Уинстън?
УИНСТЪН
Не!
БРАЙЪН
Какъв е тогава този принцип, който ще ни победи?
УИНСТЪН
Не зная. Човешкия дух.
БРАЙЪН
Смяташ ли себе си за човек?
УИНСТЪН
Да.
БРАЙЪН
Ако си човек, Уинстън, ти си последният човек. Твоят вид е изчезнал, ние сме наследниците. Разбираш ли, че си останал сам? Ти си извън историята, ти не съществуваш.
УИНСТЪН
Кажете ми, офицер Брайън, кога ще ме застрелят?
БРАЙЪН
Може и да не е скоро. Ти си труден случай. Но не губи надежда. Рано или късно всеки оздравява – завинаги. Накрая ще застреляме и теб.
УИНСТЪН
Ще ми кажете ли къде е вашия сътрудник Саймън. Започна да ми липсва.
БРАЙЪН
Той направи онова, което трябваше да направи – самоуби се.
/Брайън излиза./
ОСМА СЦЕНА
УИНСТЪН
„СВОБОДАТА Е РОБСТВО“…
„РОБСТВО Е СВОБОДАТА“ …, „ДВЕ И ДВЕ ПРАВИ ПЕТ“…, „БОГ Е ВЛАСТ“ …Миналото е променливо. Миналото не е променливо…Океания воюва с Изтазия…Океания винаги е воювала с Изтазия… Всичко може да е вярно…Така наречените природни закони са пълна глупост. Законът за земното притегляне е пълна глупост. „Ако искам, бе казал Брайън, мога да се понеса над пода като сапунено мехурче.“…Ако той мисли, че се носи над пода и ако същевременно и аз го мисля, че го виждам да се носи, значи наистина се носи.“…Всичко става в съзнанието. В действителност става това, което става в съзнанието на всички…“Напредъкът в нашия свят ще е напредък към повече страдание. Разкъсахме връзката между деца и родители, между човек и човек, между мъж и жена. Вече никой не се доверява на съпруга, на дете, или на приятел. В бъдещето няма да има любими, съпруги и приятели. Децата ще бъдат отнемани от майките им при раждането си, така както се отнема яйцето от кокошката. Половият нагон ще бъде заличен. Създаването на потомство ще стане ежегодна формалност. Няма да има никаква преданост освен преданост към Партията. Няма да има никаква любов, освен любовта към Големия брат.“ ….Не мога повече…не искам…Джулия…Джулия…любов моя… /пее нейната песен – “Казват, че времето лекува…”/
/Отново сирени…Влиза Брайън. Носи нещо като кафез с плъхове./
БРАЙЪН
Дойде време за последния етап. В този свят има много ужасни неща. За различните хора – те са различни. За едни това може да е да те погребат жив, или да те изгорят, или да те удавят, или да те набият на кол… За други може да е нещо съвсем обикновено, дори не смъртоносно. За теб, по всичко изглежда, това са плъховете. /открива част от покривалото на кафеза./
УИНСТЪН
Няма да го направите…. Не..Не… Няма! Не е възможно!
БРАЙЪН
Спомняш ли си миговете на паника, които преживяваше…Струваше ти се, че сънуваш. Пред теб се изправяше стена от мрак, а в ушите ти кънтеше пронизващ звук. Имаше нещо ужасно от другата страна на стената. Ти знаеше, че знаеш какво е то, но не смееше да си го признаеш. От другата страна на стената имаше плъхове.
УИНСТЪН
Офицер Брайън, много добре знаете, че това издевателство не е необходимо. Какво искате още от мен??
БРАЙЪН
Сама по себе си болката не е достатъчна. Има случаи, когато човешкото същество може да издържи на болка, дори тя да причини смъртта му. Но за всеки има нещо непоносимо, , нещо, за което не може дори да помисли. Тук не става дума за смелост или за малодушие. Да се хванеш за въже, когато падаш отвисоко, не е признак за малодушие. Това е неунищожим инстинкт. Същото е с плъховете. За теб те са непоносими. Те са бреме, което и да искаш, не би могъл да издържиш. Ще направиш онова, което се иска от теб.
УИНСТЪН
Но какво е то, какво е? Как да го направя, след като не зная какво е?
БРАЙЪН
Ти загниваш, разлагаш се…Какво си ти? Един чувал мръсотия. Знаеш ли, че вониш като пръч…Всичко това няма да продължи безкрай. За теб то може да свърши когато пожелаеш. Всичко зависи от теб.
УИНСТЪН
Вие го направихте! /хленчи Уинстън/ Вие ме докарахте до това състояние.
БРАЙЪН
Не, Уинстън, ти сам се доведе до това състояние. Ти го прие още когато се опълчи срещу Партията. Първоначалният акт включваше всичко. Не се случи нищо повече от онова, което очакваше…Ние те победихме, Уинстън. Ние те прекършихме. Виждаш ли на какво е заприличало тялото ти. Разумът ти е в същото състояние. Не смятам, че си запазил някакво достойнство. Ритаха те, биха те, гавреха се с теб, ти крещеше от болка, въргаляше се по пода в собствената си кръв и бълвоч. Хленчеше за пощада, предаде всички и всичко.
УИНСТЪН
Не съм предал Джулия.
БРАЙЪН
Да, да, това е съвършено вярно. Ти не предаде Джулия…Кажи ми, Уинстън, какви са истинските ти чувства към Големия брат?
УИНСТЪН
Мразя го.
БРАЙЪН
Мразиш го. Добре. Дошъл е, значи, моментът да направиш последната крачка. Длъжен си да обичаш Големия брат и да предадеш Джулия. Толкова е просто…
Плъхът, както знаеш, е месояден. Сигурно си чувал какво става в бедните квартали. Жените не смеят да оставят бебетата без надзор в къщите дори за миг. Плъховете незабавно ги нападат. За съвсем кратко време ги изгризват до костите. Удивително интелигентни са , когато трябва да разпознаят кои човешки същества са безпомощни.
/Натиска някакъв лост в кафеза, чува се цвърчене./
Натиснах първия лост…Когато натисна и другия лост, вратата на кафеза ще се вдигне. Тези подивели от глад зверчета ще се стрелнат като куршуми. Виждал ли си плъх да скача във въздуха? Ще скочат върху лицето ти и направо ще го сръфат. Понякога първо се хвърлят на очите. Понякога изгризват бузите и оттам изяждат езика….
УИНСТЪН
Не ги доближавайте! Отвратително смърдят!! Не , моля ви! Не-е-е….Направете го на Джулия! Тя е още жива, нали? Направете го на нея…Не на мен! На Джулия! Не ме интересува какво ще стане, само не на мен! Оголете и лицето чак до черепа…каквото искате правете! На Джулия, чухте ли, на Джулия! Тя е виновна за всичко! Тя, Джулия!Джулия! Джулия!
/Отново вой на сирени…Тъмнина./
ЕПИЛОГ
/Уинстън и Джулия седят в двата края на леглото. Гледат напред./
ДЖУЛИЯ
Предадох те.
УИНСТЪН
Предадох те.
ДЖУЛИЯ
Понякога те заплашват с нещо, което не можеш да понесеш, за което дори не можеш да помислиш. И тогава ти казваш „Не го правете на мен, направете го на някой друг, направете го на еди-кого си.“ Навярно след това се преструваш пред себе си, че е само трик и че си го казал само за да ги накараш да спрат, че не си го искал наистина. Но не е така. Когато това става, ти наистина го искаш. Мислиш си, че е единствения начин да се спасиш и си напълно готов да го използваш. Ти искаш да го направят на другия човек. Пет пари не даваш какво ще изстрада. Мислиш само за себе си.
УИНСТЪН
Мислиш само за себе си.
ДЖУЛИЯ
И после вече не изпитваш същите чувства към този човек.
УИНСТЪН
И после вече не изпитваш същите чувства към този човек.
Струва ми се, че нашата цивилизация е основана на омраза. В нашия свят няма други чувства освен страх, ярост, тържество и самоунижение. Подчинението не е достатъчно. Властта се състои в причиняването на болка и унижение. Властта се състои в разчленяване на човешкото съзнание и слепването му отново във форма по техен избор. Свят на страх, предателство и мъчение, свят, в който ти тъпчеш другите и те тъпчат теб, свят, който с усъвършенстването си ще става не по-малко, а повече безмилостен…Но аз все още си спомням как влезе в стаята и каза:
ДЖУЛИЯ
„Не се дели от тълпата, ето това казвам аз. Само така ще оцелееш.“
УИНСТЪН
„Толкова си млада, нежна и красива… Не мога да скрия, че ми е приятно да си тук, с мен – един обикновен, безличен мъж…“ – отговорих аз…
ДЖУЛИЯ
А аз продължих: „Веднага познавам кои хора не са от тях. Щом те видях, разбрах, че си против тях, а такива хора остават все по-малко.“
УИНСТЪН
„Ние сме покойници.“
ДЖУЛИЯ
„Ние не сме още покойници.“
УИНСТЪН
Трябва отново да се срещнем.
ДЖУЛИЯ
Трябва отново да се срещнем.
/Изпяват техния Любовен дует –
ДЖУЛИЯ
“Душата ти таи едно признание.
Кажи и коя съм аз – тя няма слух.
Аз имам странно прозвище : “желание”,
Приют ми е желащият дух.
УИНСТЪН
И ти така с желания богата,
Вземи и мен със другите ведно.
ДЖУЛИЯ
За щедрите богатства на сърцата
Не значи нищо този знак “едно”.
УИНСТЪН
И нищо във безкрайната редица
За теб един, единствен, аз почти
Приемам да остана единица
УИНСТЪН и ДЖУЛИЯ
Но стига ти, да ме обикнеш ти.
Влюби се първо в моето название,
А после в мене. Аз съм цял Желание!
/Тъмнина/
К Р А Й